Залюби вятърът чудна мома

Залюби Вятърът чудна мома. Ала свенлив бе той, и да я заговори се срамуваше. Затуй три съня ѝ изпрати през три поредни нощи. Приел образа на снажен момък тъй ѝ шепнеше: 
 - Обичам тихите думи, силният дъжд, спокойното море.Обичам самотното глухарче, прозяващо се сутрин. Обичам устните ти, миг преди да се свият в усмивка.

Ала тя му не повярва. Защото повече обичаше тайната. И онова, що се не изрича.

Втори път заговори Вятърът, втора вечер при ясна месечина:
- Звезден дом ще сградя да прегърне тялото ти, та вси човеци да знаят, че в него живее Нежността- неспирно мълвеше той.

Ала му не повярва. Тъй щото за земя мечтаеха очите й. И за онова, което се не стига.
Трети път я посети Вятърът и с последна надежда се врече:

- Душата си дарявам, за да те пази, та всякога в нея да скриваш сълзите си.  

Ала тя го не позна. 

Тъй щото от своето сърце се плашеше. 

И от тлеещата жар на спомените.          

          

На сутринта Слънцето протегна лъчи към старата къща, за да поздрави младата Зорница. В миг застина с  лъчите си, щото вместо красива мома вътре, на леглото лежеше старица.  

Повдигна Слънцето тялото ѝ. През три небеса го проводи и накрай пътя го остави, за да огрява първа и последна небосвода. Та вси човеци да знаят, че там ги посреща и изпраща младата старица - Нежността.